Това са мислите и чувствата , които предизвика в мен последния роман, който прочетох – “Душа назаем “ от Тихомир Димитров. Не е review , а по-скоро коментар на принципа на свободната асоциация.
Какво значи да дадеш душата си на Дявола? За някои – горене в адските катрани от днес до края на вечността, че и малко отгоре. Тук е момента да надигнем дружно “Ура” за промиването на мозъци на християнската култура и за силата на самовнушението. За други , сред които е и героят на романа Виктор – статистическа вероятност и пари.
“Душа назаем” ми напомни значението на “Дяволът” в картите Таро – да попаднеш в затвора на собствената си несигурност, на маниите и страховете си. И парадоксално за мен положителният герой в романа е именно Виктор – защото има волята да застане зад решенията си. Е, че образът е апотеоз на деструктивния гений и е показателен за механизма, по който омразата превзема хората – няма спор. Колкото до хората “жертви”,те са такива , защото така са си избрали и нищо не ги оправдава. Добре, в крайна сметка всички имаме поне по един Дявол в себе си (моите май в момента си организират частно първенство по белот) . Идеята е ,дали ти ще ги впрегнеш или те ще те шибат с камшика. Достатъчно са безскрупулните “Господари на света”, но на всеки му трябват по-малко непукизъм и безскрупулност, за да е господар поне на себе си.
А самия роман… четенето му е като да се напиеш с Мартини- влиза леко ( аз го прочетох за около 5 часа) , но после идва особено неприятен махмурлук. Защото те кара да мислиш по най- наглия и безцеремонен начин. Овации за автора.
